Добринка Вълкова – Психодрама в Оксфорд

Репортаж от конференцията „Междукултурни тренингови дни”, която се проведе от 8 до 12 септември 2005 г. в Хенли-на-Темза, близо до Оксфорд, Великобритания.

 

Това, което следва е репортаж на моята колежка и приятелка Добринка Вълкова – или Дора, както повечето от нас я познават – за конференцията „Междукултурни тренингови дни”, която се проведе от 8 до 12 септември 2005 г. в Хенли-на-Темза, близо до Оксфорд, Великобритания. За тези, които не я познават – Дора е психодраматист в последната права от обучението си – тренинга за „психодрама директор“. Тя е също и от хората, които вярват, че театърът и изкуството могат да направят много за общността и работи упорито в тази посока. А това си е направо споделено разбиране! Радвам се, че, след поредица от въпросителни и премеждия, бях в състояние да посетя конференцията именно с нея и използвам случая да й благодаря за помощта, за добрата компания и за споделените мисли. За формата, целите и динамиката на събитието разказва самата тя… за което също много й благодаря!
Мален Маленов, A!P

 



За конференцията

 

Реших, че си струва да разкажа за пътуването, което направихме до Оксфорд заедно с Мален Маленов. По няколко причини – най-напред трябва да отбележа, че Мален като администратор на Act-!N-Play ми даде идеята да го сторя. Аз, от своя страна, видях смисъл в това да споделя преживяването си с широк кръг психодраматисти, повече от тези, които включва моята обучителна група, с идеята, че може би тази „история”, макар и субективна, може да им бъде интересна. Тук намерението ми е да маркирам личните си наблюдения на разни теми, включително и относно разликите в стиловете на различните школи и практици, до които се докоснах за тези четири дни – без да оценявам коя школа е по-добра и коя по-малко, и да споделя вълнения и размишления, които бяха за мен важни през тези няколко дни. На всичко отгоре, правя това с надеждата, че този текст би могъл някак–евентуално–може би да насърчи повече практици от България да търсят подобни международни професионални форуми, и като за начало – че на следващата поредна международна среща през 2006, която най-вероятно ще бъде в Охрид, там ще отидем повече от двама българи.
Трудно е да се опише и изобщо да се говори за интензивна четиридневна психодраматична работа в ограничен обем интернет страници, затова – както вече посочих – тук най-вече ще маркирам ключови понятия и моменти от събитието и от разговорите ми с хората „зад кулисите”. Форматът на събирането е четвъртата поредна международна психодраматична среща „Междукултурни тренингови дни“ (Cross-cultural Training Days, www.tcpsychodrama.info). За информация – предишните три са се случили в Белград (два пъти) и в Загреб, и се организират по съвместна идея на Югославската психодрама асоциация (има такава!), института „Кивуниум” в Тел Авив и Оксфордското психодраматично общество, с главни обучители Сузи Тейлър и Питър Хауърт, великолепен британски тандем, който работи заедно от около 25 години. Събитието е със забележителен мащаб за характера си: като започнем от броя на участниците – 70 и преминем през страните, които са представени в него – инициирано като единствената конференция за обучаващи се в психодрама, в настоящото издание имаше участници от Сърбия, Хърватска, Македония, Словения, Босна, Великобритания, Израел, Япония, Германия и България. В повечето изброени балкански държави, с изключение на България и Босна, развитието на психодрамата в последните десет-петнайсет години е силно свързано с британската школа.

 

При този мащаб, и въпреки силно интензивната групова работа през цялото време на събитието, е факт, че останаха хора, чиито имена така и не запомних – може да бяха 5, но все пак… с което започвам да отбелязвам първите затруднения, редом с проследяването на интеркултурните специфики на събитието. Забележително за срещата, според мен, е как представители на европейския север участват редом с представители на европейския юг, силно беше усетено присъствието и на една трета и доста различна неевропейска култура чрез участието на японската психодраматистка в групата (тя беше протагонист в една от двете големи групови психодрами с участници – около 60 човека). Езикът на срещата беше английски, но от време на време югоизточно-европейските славянски езици и ивритът формираха свои групички на общуване по време на обсъжданията между сесиите или вечер в неформалните срещи.

 

В такъв контекст човек почти неизбежно си задава въпроса – докъде има терапия, когато терапевтът (или груповият водещ в този случай) не говорят езика на пациента (или протагониста), до колко е възможно разбирането, до колко е възможна успешната комуникация между тях, така че да се получи лечителен процес. От личния си опит, тъй като се осмелих да водя психодрама в малка група в последния следобед, мога да кажа, че, макар и трудно, все пак е възможно. Вероятно за това има значение спецификата на метода, на който са присъщи силното невербално изразяване (движение в пространството, език на тялото), контакта между водещия и протагониста, който „просто” се установява – по един доста „ирационален” път – чрез теле и при достатъчна емпатия у водещия. Такова е мнението ми сега, при все че в началото на събитието защитавах по-скоро противоположната позиция – че езикът е непреодолимо препятствие…

 


За „центъра”, „периферията” и английските ливади

 

Друг проблемен въпрос, който бе отразен също в езика на срещата, е усещането за периферия и център. Неприятно, но реално усещане, което ще споделя публично в името на обективността, и защото не е за пренебрегване поради обстоятелството, че пиша на български и за българските психодраматисти – т.е. всички от тази група (или повечето) сме в кюпа, нека бъдем солидарни. Като се докосвам леко до пост-колониалната тема за посоката на движение на силите (в Оксфорд „Северът” се срещна с „Юга”), нямам намерението да критикувам севера или центъра – в случая Великобритания. Великобритания е голямо икономическо, културно и политическо пространство, в което се случват много процеси, има много и разнообразни центрове със своите си периферии, и хората там, може би в най-висока степен в Европа, а може би и спрямо Щатите, са развили наистина голяма (!) толерантност към различните различия. Така че усещането за периферност, когато си на територията на Острова, макар и налично и неизбежно, все пак е представено в доста по-мек вид. Много вероятно това да се дължи донякъде на силната колониална традиция на Острова, който иинтензивно интегрира „другост” от векове, в съчетание със специфичната „джентълменска” британска култура на общуване. За пример на последното ще приведа един актуален виц, който ме споходи по време на престоя ми в Оксфорд: Един човек отива в ресторант, където поръчва на келнера супа. Супата идва. Десет минути по-късно клиентът вика отново келнера и му казва „Моля ви, опитайте супата ми”. „Не, не, благодаря” – казва келнерът мило и се усмихва. „Не, моля ви, опитайте супата ми!” – настоява клиентът. „Ама как, моля ви се! Не бих могъл!” – недоумява келнерът. „Моля ви, настоявам да опитате супата ми!” – не се отказва клиента, след което келнерът, за който клиентът е всичко, се съгласява, и… какво да види: „Ами няма лъжица?” – казва келнерът. „Именно!” – отговорил му клиентът и се усмихнал любезно.

 

Тази кратка притча илюстрира до голяма степен комуникативния климат, който се шири както по улиците на Оксфорд, така и в залите на въпросното психодраматичото събитие. Мекота, лекота, изящност – това бе усещането, когато гледахме първата голяма психодрама, водена от домакинстващия екип. При все че темата беше много тежка, а групата – в широкия си състав. „Как се постига това” – питахме се ние и си отговаряхме – „Ами сигурно така, както се отглежда английска ливада, а именно: косиш, поливаш, косиш, поливаш и за 200 години става”. И при все това, не може да не му направи впечатление обаче, на един чувствителен периферен човек, когато по-голямата част от присъстващите се разбират помежду си на някакви периферни езици, които не са официални за събитието (сръбски, хърватски, македонски, български, словенски или босненски – какво значение има името, след като си общувахме доста успешно чрез тях), докато употребата на езика-на-центъра, в качеството му на майчин език, някак си очерта самото ядро на „центъра” – който аз в случая дефинирам като „хората, които имат лесен достъп”. Въпросът за достъпа е комплексен, всяка суверенна държава е в правото си да защитава гражданите си и техните блага от навлеците от периферията, което право не смятам да оспорвам, също така всяка културна общност решава кого и как да допусне да й принадлежи. И все пак… Трябва да се отбележи, че и професионалистите-психодраматисти са хора, които носят стереотипи, ако и да произхождат и да обитават някой виден психодраматичен център, и могат – без да оставят настрана английското си джентълменство – да ти изрекат доста ясно и категорично квалифициращо твърдение, което в крайна сметка, в резюме, да гласи: „виж к’во, пич, това, което ти правиш, не се прави в психодрамата от 30 години насам”. След което реципиента на това твърдение, който до преди малко си е мислил „Все пак се получи! Успях, свършихме работа, въпреки всички трудности и езикови бариери!” автоматично бива захвърлен в най-тъмните дълбини на периферните културни, политически и други – по избор на клиента – мрачнеещи свои вътре-психични пространства. Няма да задълбавам във възможните причини за изричане на такова санкциониращо твърдение, защото да го направя значи да напиша протокол за конкретната работа и да публикувам, което е невъзможно. Но все пак ще коментирам, че за съжаление в конкурентната среда на голяма интернационална група, където няколко школи се съревновават да покажат коя е по-добра, по-артистична, по-близка до духа на Морено или нещо друго „по-”, подобно обезценяване е даже закономерно. При наличието на такъв глобалистичен контекст, ние българите като периферни – и спрямо Великобритания, и спрямо центъра на нашето психодраматично образование, немско-говоряща Европа – няма да се еманципираме спрямо центъра, който и да е той, докато не го срещнем – на негова територия, очи в очи, като водещи, на неговия език, като теоретици, като практици (дай Боже с повече опит!), които общуват помежду си и работят заедно в собствената си – макар и периферна – национална рамка. И няма да се еманципираме и да се развиваме като достойна професионална общност, докато не установим с тези центрове конструктивен и политически диалог – така че те да ни вкарат в регистрите си, да разберат, че в съответната периферна балканска или друга култура, хората говорят съответния професионален език и го ползват добре в работата си, и има и там практици, които се занимават с това, които също тъй си общуват помежду си в съответния за метода дух – а именно креативно, спонтанно, толерантно и пр. и пр. и които са силни не само като индивиди, а и като професионална общност… И за да изчерпя темата, ще отбележа, че според мен началото на подобна еманципираща се професионална култура, е в засилването на обмена и комуникацията в вътре в самата наша общност – където може да се засили обмена на водещи, правенето на съвместни инициативи и съвместното им планиране и пр. И чак тогава бихме могли да изведем локалността и незабележимостта си като професионалисти в по-широк международен план, да обменяме идеи и опит, и да се съревноваваме по-равнопоставено с другите психодраматични общности (съревнователния дух е типичен за международни форуми, като че ли. Пък и е присъща фаза за развитието на една група/общност, все пак). В противен случай – ако не развием общностния и кооперативен дух на нашата си общност, пък, у нас, ще се съревноваваме с въображаеми призраци, които пък ще трябва да си създаваме (сложна работа) и ще си играем в периферията догде свят светува… или докато някой друг групов метод не измести незабележимо психодрамата, а такива заплахи съществуват.

 


Evidence-Based Therapy или Therapy-Based Evidence?

 

Интересно е, че във Великобритания, както и в Германия, психодрамата си остава алтернативно течение. Все пак, понякога е призната като терапевтичен метод от здравните каси или съответстващите им институции, за разлика от у нас, но борбата между психиатричните, когнитивните и бихейвиористичните методи с дълбинните продължава с нови сили. Затруднението именно е, че въпросните институции все повече изискват evidence – based -изследвания от психодраматистите и психоаналитиците (както и от краткосрочните терапевти, разбира се), които да удостоверяват терапевтичната стойност на дълбинните дългосрочни методи, в частност психодрамата, спрямо инвестициите в тях. Разликата – вече сте се досетили – е, че процесът, който се отпочва при една дългосрочна терапия и съответния при краткосрочните, дава резултати по различно време, самите изследвания изискват много повече ресурс, защото и те са дългосрочни, а интерпретативните парадигми (сиреч обяснението „как това-и-това е успешна терапия”) при двата подхода са трудно съпоставими изобщо. Така или иначе, тази тенденция означава, че от един дългосрочен терапевт вече се изисква доста повече от това да бъде „просто” практик – той трябва да бъде и доста добър документалист и поне малко изследовател. Това е посока, за която е важно да се мисли у нас, тъй като такива са международните тенденции, и след като ние ги знаем вече, през опита на другите, далновидно би било да търсим повече сътрудничество между различните терапевтични школи, които да планират и провеждат съвместни изследвания, и да проследяват резултатите паралелно, отчитайки комплексността на реалната среда и разработвайки паралелни интерпретации в стила на собствения си метод, но обединени от едно общо разбиране – разбирането за психично здраве и за лечителен процес (мисля, че още тази стартова позиция ще бъде сериозен препъни-камък…). При всички положения такова движение ще изисква сериозно интелектуално, но и социално и политическо усилие, тъй като ще изисква диалога между различни течения, които често си противоречат. Както казах, психодрамата е алтернативно течение в терапията, цяло чудо е за мен, че е интегрирана в здравните системи където и да е, предвид артистичното й начало и привкус, който за щастие все още не е напуснал общността и предвид факта, че при все че във времето сме отвъд постмодерността, модерното разбирания за механистични субект-обектни отношения и социално развитие е все тъй доминиращо, както в края на 19ти век и началото на 20ти. Бащата на психодрамата – Джейкъб Леви Морено – в схватката си със съвременника и съгражданина си Зигмунд Фройд, никога не успява да направи фурора, който Фройд постига и да завоюва за себе си и за метода си неговата известност. Двете течения обаче имат много общо помежду си и нерядко практици от едното са тренирани и използват другото. Едва в последно време се налага по-масово разбирането за смисъла и значението на креативността в индивидуалното, екипното и общностното или по-общо, груповото развитие. Групата и общността също се възраждат като необходимост в пост-индивидуалистичните „развити” общества, което дава надежди и основания за бъдещето на психодрамата. Моята лична надежда е, че практиците в областта скоро-скоро ще успеят да надскочат тясно общностните си ограничения и ще потърсят общуване с други родствени форми – както индивидуални, така и групови, както терапевтични, така и от сферите на социалната работа и изкуствата. Като за начало, и за да не напусна темата, такова сътрудничество може да се потърси с прагматичната цел да се организират паралелни изследвания на контролни групи от различни гледни точки и през различни интерпретативни парадигми в психотерапията.

 


Дневник на процеса и процесинга в групата

 

Тъй като засегнах вече темата за фазите в груповото развитие, време е явно да разкажа малко за процеса и за процесинга, който се правеше след всяка групова сесия, и за темите, които излизаха оттам, с което не мисля че ще разкрия конфиденциална информация, но ще дам идея за движението на тази голяма група в четирите дни от нейното съвместно съществуване. В първата групова сесия времето бе ограничено, така че водещият разработи проблема на протагониста във винетка. Този ден завърши с първия процесинг – по оксфордски маниер, сиреч: систематичен и последователен, ясен, лек и изящен. Темата, която се оформи като доминанта, се оказа наследството от миналата международна конференция (предишната година в Загреб) и извади на бял свят недовършени драми, които създадоха усещането за смут, дискомфорт и обърканост – най-вече, но не само – у хората, които участват за първи път в събитието. Надеждите, че в края на настоящата международна среща групата ще бъде формирана и обединена, сплотена от дълбок групов процес, изглеждаха утопични. Някак логично, на следващата сутрин в голямата група, чийто протагонист беше много опитен треньор от Израел, а водещи – екипа на домакините, Питър и Сузи – последва силна и много дълбока психодрама, която изведе на преден план травматичната екзистенциална тема за смъртта и раздялата с близък човек. Специфична техника за тази психодрама беше наличието на постоянен дубльор (черта, присъща на класическата моренианска психодрама, която днес не се практикува широко). Мога да кажа, че имах щастието да участвам в публиката на брилянтно водена психодрама – „като по учебник” – в резултат на която голямата група се сплоти и всички потънахме заедно в дълбока споделена скръб. След фазата на актинга, споделянето беше най-вече невербално, с много силно усещане за телесно присъствие, тъй като думите нямаха сила и особена стойност при толкова дълбока и силна емоция.

 

Следобедите разделиха седемдесетте участници на пет малки групи с по около дванайсет участници, които излъчваха първо директор, а след това и протагонист. Следваше процесинг в малки групи и общо събиране за процесинг на деня и проследяване на темите. Като естествено следствие от сутрешната голяма група, темите на малките групи бяха тежки и екзистенциални (смърт, раздяла, траур), но все пак дадоха индивидуалност на участниците – възможност да се усетят налични като индивидуалности след тежкия преди обед в голямата група, където повечето от хората не бяха помощни азове, а съпреживяваща публика. Поради това разделянето и работата в малките следобедни групи помогна на всеки да изведе от дълбините на общото преживяване собствената си сила, индивидуален принос и участие, и да започнат да изплува „като след цунами”, както коментира процеса македонския треньор. От този ден в процесинга се промъкна наблюдението за наличието на много силно теле в групата – силни избори на помощни азове, вярно групово излъчване на протагонист и още… – което завъртя процеса на пълни обороти и с голяма динамика. След малките групи в този ден, вечерта, хората споделяха, че се чувстват „малко по-нормални” – в смисъл, по-извадени от груповата добавъчна реалност на сутрешната работа и по-близо до индивидуалните си реалности, малко стъпили на по-твърда почва.

 

Третият ден започна отново с много силна голяма група, където водещ беше протагонистът от предишния ден, а протагонист – единствената японка на срещата. Моето наблюдение от първият пълен ден и този път се потвърди – групата избираше тежки екзистенциални теми, с голямо мнозинство. Заявките за индивидуално развитие – за професионален проблем, за осветляване на проекции за бъдещето или други по-позитивни теми – биваха оставяни настрана, за сметка на раздялата и траура, все още. Сякаш все още групата беше в твърде ранна фаза от своето формиране и трябваше да определя границите си на поносимост, на оцеляване, имаше нужда от дълбинни преживявания заедно – за сплотяване – и заявки от типа „чувствам се фрагментиран” привличаха автоматично повечето избори през втория и третия ден. Тази психодрама беше пример за това, че е възможна терапевтична работа, когато протагонистът има ограничено ползване на английски, а водещият не е native speaker . Работата беше изключително невербална, като се започне от загряването, което трая 10 минути, но създаде усещане в повечето от хората за поне половин час – тип „актьорско” групово загряване, в което 60 човека се движат безмълвно из стаята и правят неща – спонтанни движения – или издават звуци – каквито си поискат и както си поискат. Може да се каже – шоково загряване, което добави нужното невербално измерение в общуването на голямата международна група и изведе естествено протагонист с ограничен английски. Протагонистката от своя страна сподели, че е избрала водещия по сходство след вчерашната му психодрама, тъй като нейният проблем също бе загуба на много близък човек. Усещането ми за тази сесия бе като за нещо тайнствено и свещено, на което съм допусната да бъда свидетел. Разликата в културите и произхода на двамата главни герои (водещия и протагониста) създадоха много специално, силно групово състояние, което се базираше на общочовешкото у всеки от нас, и премина отвъд специфичните национални културни конвенции.

 

Следобедните групи бяха последните възможни, така че в тях имаше конкуренция както за водещи, така и за протагонисти. По време на вечерния процесинг, темите, излъчени от групите, бяха удивително еднакви: „групата имаше нужда от повече светлина”, „имаше много гняв в групата”, „имаше много конкуренция в групата”. Общият извод бе, че голямата група за краткото време от своето създаване показва забележителна зрялост и поставя в актинга проблеми, които не са от външната реалност, а са породени в самата нея. Може да се каже, че при началото, в което призраците на миналото витаеха и всяваха съмнения и подозрения относно бъдещето на груповия дух, краят бе доста оптимистичен и очакването „да бъдем обединени”, което излезе през първия ден, стана реалност.

 

Заключенията за технически похвати, които ще ми бъдат от полза, едва ли ще заинтригуват някого, но тъй като в последните страници представям нещо като протокол на събитието, все пак ще отбележа като най-важни за мен следните: значението на процесинга, който с най-голямо уважение и систематичност се провежда след всяка сесия; използването на постоянен дубъл и въвеждането на дубъла в роля чрез размяна на роли с протагониста; бързото и безболезнено излъчване на протагонист в случаите, когато групата е много загрята.

 

В заключение ще споделя, че този опит за мен е уникален с няколко неща – с енергията на голямата група, която се усеща по извънреден и необичайно силен начин; с факта, че се престраших да водя първата си психодрама на английски език с протагонист, за когото английският е майчин; че направих това в група на „напълни непознати” – така да се каже, макар и на третия ден, след като се ориентирах до някъде в средата. И всичко това в съчетание с преживелищен опит, който – както коментирахме с Мален по-късно – разшири чувствително емоционалния ми спектър с нюанси от култури, до които не съм си мечтала да се докосна така непосредствено и така дълбоко. Така че, поканата ми към всички родни психодраматисти е – ходете, пробвайте, не пропускайте подобни възможности. Освен опит, така човек прави бързо и приятели (теле-то не прощава), а е и безкрайно любопитно какви невъобразими варианти за разширяване на съзнанието предлага опита в голяма група. В крайна сметка, както каза наскоро моят психодрама-директор Давид Иерохам, психодрамата е това – средство и път за разширяване на съзнанието.

 

Добринка Вълкова