ДЕЙСТВИЕТО
Психодрамата е метод за изследване на личността, нейния вътрешен свят и нейните социални роли със средствата на драмата, играта и груповото взаимодействие. Тя позволява да бъдат преосмислени важни аспекти от живота на човека в неговата социална среда, да бъдат потърсени алтернативни решения на отминали, актуални и бъдещи житейски ситуации, да бъдат трансформирани модели на взаимоотношения и общуване между хората.
Основна отличителна черта на психодрамата е, че тя е метод за изследване в дейсвие. Това се съдържа и в самото й име, което произлиза от старогръцките думи “псюхе” (душа) и “драма” (действие). За разлика от много други подходи при работа с хора (аналитични, когнитивни, системни и т.н.), психодрамата си поставя за цел да отиде “отвъд” вербалното представяне и интерпретиране на проблемите и търси непосредствената връзка с преживяванията и чувствата на индивида в начина, по който той действа.
ВЪТРЕШНАТА СЦЕНА
Според създателя на метода, австрийския психиатър Джейкъб Л. Морено, единствено действието позволява непосредствено и дълбинно навлизане в емоционалния свят на личността, достъп до нейната “вътрешна сцена”. Това е така, защото то е автентичен контекст на всяко едно преживяване, чувство и конфликт, през което преминава човек; то интегрира в себе си психичното и соматичното начало като включва жеста, мимиката, позата, интонацията и изразността като цяло в опита на индивида да открие нещо повече за себе си и за хората около себе си.
В съответствие с това разбиране, в психодрамата, ключът към екзистенциалните проблеми на човека бива търсен не в думите, не в разказа за тези проблеми, а в тяхното разиграване (enactment). Основното средство, с което борави психодрамата е играта – в смисъла на театрална игра, или играене на роли. Точно както и в театъра, психодраматичното “представление” разполага със сцена, публика (членовете на групата), актьори (“помощни Азове”) и режисьор (“психодрама-директор”), с чиято помощ човек може да даде осезаема и “жива” форма на своите значими теми и преживявания. По този начин, вместо да бъде зрител, той може да се превърне в главен герой (“протагонист”) на своята собствена пиеса и да участва непосредствено в нея със свободата да я променя във всеки един момент.
Макар и психодрамата първоначално да възниква като форма – в действителност, една от първите форми – на групова психотерапия, разиграването е не просто един по-добър “диагностичен” или “терапевтичен” инструмент: то е и по-сходен с живота модел; то е пресъздаване, ре-актуализиране на реалността, което при все това не съвпада със самата реалност; както казва Морено, то е “лаборатория, в която се учим как да живеем” [Moreno, Z. T. (1987), стр. 354].
“КАТО ЧЕ ЛИ”
Една от причините за дълбокото въздействие, което психодраматичният процес оказва върху хората е, че той им предоставя единствена по рода си възможност да разгледат своя вътрешен свят “отвън”; да придадат осезаем израз на своите душевни състояния и конфликти. Заставайки на сцената, човек е свободен да възстановява, спира, връща и променя епизоди от своя живот, с които не е успял да се справи в реалността. И все пак, тази възможност е нещо напълно различно от простото “отреагиране” на потиснати реакции и чувства. Макар и да провокира катарзис, психодраматичната игра има за цел нещо много повече от “разтоварване” на натрупания афект: тя трябва да постигне осъзнаване и личностна промяна в посока отвътре-навън като позволи на личността да се превърне в истински автор на своите действия.
За тази цел е необходимо от една страна човек да се преодолее дълбоко стаения в себе си страх от действието, който го кара да избягва отговорността и го превръща в пасивен зрител на собствения му живот; от друга страна той трябва да бъде ограничаван в естествената си склонност към бягство чрез външно отреагиране на вътрешните конфликти (acting-out) т.е. в опитите си да промени света или другите вместо себе си.
Психодрамата позволява да бъде решена тази сложна задача като дава на индивида пълна свобода да експериментира със своите действия, при условие, че го прави единствено и само на психодраматичната сцена. В разиграването, човек е свободен да избира крайното и дори невъзможното – да действа нестандартно, агресивно, налудно, да бъде перфектен, да рискува, да си позволи да се провали или да прави “напук” – и все пак фундаменталното условие е той да прави всичко това само докато се намира на сцената, в непосредствено взаимодействие с другите актьори и пред очите на публиката. По този начин неговите действия придобиват особен, граничен статут, те са едновременно действия “вътре” в личността (acting-in) и въпреки това са реални, доколкото са автентично нейни действия. В психодрамата, това особено състояние се нарича действие “като че ли”.
“ТУК-И-СЕГА”
За разлика от театралния спектакъл, психодраматичното разиграване не разполага с предварително зададен сценарий, който да определя хода на действието. Вместо това, излизайки на психодраматичната сцена, човек сам става автор на своята “пиеса” и по този начин определя нейния сюжет и развитие. Всъщност “писането” на историята съвпада с нейното изиграване, тъй като се случва по време на самото действие и се диктува от спонтанните решения на протагониста при взаимодействията му с помощните Азове. Това пребиваване в актуалния момент, стремежът да се намери “силата” на всяка една ситуация и да се действа пълноценно на базата на наличните възможности, без оглед на това, което някога “би могло” или “е можело” да се промени, в психодрамата се нарича действие “тук-и-сега”.
Разбира се, представлението, което се разиграва би могло да има за своя основа отдавна отминала, въображаема или дори предстояща ситуация. И все пак, основното изискване на играта е протагонистът винаги да изхожда от- и да се завръща към своето актуално състояние; той може да използва и променя само нещата, с които разполага в момента на действието. Така основният “текст”, с който човек се сблъсква в психодраматичното “тук-и-сега” е този на неговите собствени чувства, сетива, опит и избори в конкретните ситуации, в които попада. На тяхна база възниква историята, репликите, описанието на обстановката и персонажите; с тяхна помощ се достига и до завръзката, кулминацията, и развръзката на неговия спектакъл.
СПОНТАННОСТ И КРЕАТИВНОСТ
Два фундаментални принципа на психодраматичната концепция за човека са спонтанността и креативността. Според Морено, те представляват естествени заложби, които всеки човек носи в себе си и благодарение на които успява да се свързва с другите, да се изразява и да създава нови неща. Едно от негативните следствия на културата, в която живеем е, че тя потиска тези заложби като кара човека да се стреми към краен резултат – нещо трайно, което да свидетелства за неговите постижения. Така постепено спонтанността и креативността на индивида се трансформират в културни продукти, или “културни консерви”, които спират естествения потенциал за развитие и взаимодействие между хората. За да достигнат отново до първичните извори на своята съзидателна енергия, хората имат нужда да “загреят” към свободното и непреднамерено действие, към действието, което дава израз на личността без да й налага ограничения, т.е. играта. Казано с други думи, за да станат спонтанни и креативни хората трябва да се научат отново как да играят.
ДОБАВЪЧНА РЕАЛНОСТ
Психодраматичното разиграване на минали, настоящи или бъдещи сцени, на реални или фантазни събития от живота на индивида цели именно отключване на скритите запаси от спонтанност и креативност, които биха позволили реализацията и разгръщането на потенциала, който той притежава. Как обаче се постига това? Отговорът е: чрез действието в играта. В условията на една експериментална и защитена среда, на границата между обективната и психичната реалност, протагонистът бива насърчен да поема роли – привични или непривични – и да взаимодейства със съответстващите им контрароли, в които специално заради него се въплъщават неговите помощни Азове (auxiliary egos). С внимателната намеса на водещия и пред погледа на публиката, психодраматичната сцена се трансформира във вътрешна сцена на индивида, в един различен вид реалност – добавъчна реалност (surplus reality). За разлика от обективната реалност, в добавъчната човек може безопасно да “опита” забранените, забравените, травматичните, идеалните и т.н. роли и сцени, които биха му позволили да намери решението на своя конфликт или отговорите на своите въпроси. Той може също да изпита противодействието на контраролите, да го промени, да потърси алтернативни решения, да размени мястото си със своя антагонист, да се погледне отстрани в огледало и т.н. Функцията на останалите участници в психодрамата и най-вече на психодрама-директора е да подпомагат и насърчават действията на главния герой, без обаче да позволяват те да изгубят характера си на “като че ли”, т.е. те трябва помогнат на протагониста да запази връзката си с реалността.
ГРУПАТА
Основната задача на психодраматичната група е да предостави възможност за себепознание и личностно развитие на хората в нея чрез собствените им действия, да е пространството на едно споделено приключение: търсенето на самия себе си. Защо обаче е необходимо този процес да се случва в група?
В желанието си да експериментира със своите постъпки и с решенията, които взема, човек неизменно бива възпиран – съзнателно или несъзнателно – от представата, която носи в себе си за техните последствия. За да действа свободно той има нужда да знае, че резултатите от неговите действия няма да бъдат застрашителни за него или за околните му, че направените грешки или избори няма да бъдат непоправими и съдбоносни. За тази цел той се нуждае от една защитена експериментална среда, която би му позволила свободата да опитва различни стратегии за справяне с определен проблем или травматично събитие, да даде воля на фантазиите и мечтите си, да разиграе “идеалния” и “фаталния” сценарий на своя живот и, най-вече, да погледне всичко това през очите на другите без страх, че ще бъде отхвърлен. Такава едно защитено и подкрепящо “опитно поле” за свободно действие представлява групата.
РОЛИТЕ
Морено нарича ролите “действителните и осезаеми форми, които приема Азът” [Moreno, J. L. (1946), стр. 153]. Какво означава това? На първо място, че в психодраматичното разбиране за човека, ролята е нещо много по-конкретно отколкото абстрактни понятия като “личност”, “субект” и “Аз”. Ролите на детето, бунтаря, приятеля, перфекциониста, майката, ревнивеца и т.н. са нещо, което е познато на всеки и няма нужда от допълнително изясняване. От друга страна, никой не може да си изгради ясна представа какво би била личността сама по себе си, без всички онези установени форми на социално взаимодействие, на които тя дължи своята идентичност. Това кара Морено да приеме, че ролите са първични по отношение на Аза. Или, с други думи, Азът е съставен от роли. Според него нашата личност се изгражда именно в ролите, които играем в своя живот и колкото по-богат е наборът ни от роли, толкова по-богати личности сме самите ние.
Това, което е от решаващо значение за формирането и динамиката на ролите в развитието на личността е не толкова актуализацията на несъзнавани съдържания от миналото, а взаимодействието на индивида с другите в контекста на дадена ситуация и при определени повтарящи се модели на поведение. Което означава, че ролите, а оттам и личността на индивида, са социални в своя генезис. Никоя роля не би могла да възникне сама по себе си, нито да получи каквото и да е развитие без наличието на взаимодействие. Ролята според него “е сплав от лични и колективни елементи” [Морено (1994), стр. 99]. Основните фактори за формирането и актуализирането й са в еднаква степен миналият опит и културните модели на обществото, в което живее индивидът. Следователно тя е мостът, който свързва личното и колективното при човека, тя е колкото индивидуална, толкова и интерсубективна.
Морено подчертава, че поемането, развитието и експериментирането с нови роли е фундаментално условие за психичното здраве и социалната пълноценност на човека. Той интерпретира психичната патология като обедняване на ролевия репертоар на индивида или увеличаване броя на дисфункционалните и чуждите за него роли. За пълноценното взаимодействие е необходимо ролите да бъдат добре развити и взаимо-допълващи се със съответните им контрароли. Колкото по-хармонично е взаимодействието, толкова повече ще бъдат областите на съгласие, както и броя на ролите, възприемани като взаимно удовлетворяващи.
В тази връзка, Морено предлага специфични методики за измерване на ролите, т.е. за оценка на развитието, което дадена роля е получила у конкретния индивид. Целта на подобен род техники е да се придаде на понятието роля емпирична стойност и да бъде свързано то с клиничната практика, с възможността не само да се констатира, но и да се въздейства върху ролевия дефицит, нещо, което Морено счита за прерогатив на психодраматичния метод.
ТЕЛЕ
Eдно от ключовите понятия, на което се опира тълкуването на груповите феномени в психодрамата е понятието теле. Теле е единица за скрито, дълбинно, взаимодействие между членовете на една група или общност, които са изградили определена връзка помежду си в търсенето на спонтанност. Теле се доближава до онова, което психоанализата описва като трансфер доколкото повлиява поведението на хората несъзнавано и съживява дълбоко лични съдържания в една актуална връзка, както и доколкото представлява задължително условие за да е възможна самата терапевтична работа [Laplanche, J, Pontalis, J.-B. (1967), стр. 492]. От друга страна, теле има връзка и с емпатията, доколкото е едно чувствително навлизане в света на другия, в неговите преживявания, опит и гледна точка; доколкото е процес, а не състояние; доколкото е “като че ли”, а не идентификация; доколкото е подкрепящо, а не оценъчно и доколкото се базира на постоянно “сверяване” с действителните преживявания на другия [Роджерс, К. (1975)]. И все пак, както отбелязва Зерка Морено, “Теле отива отвъд емпатията и трансфера и би могло да се разглежда като двупосочна емпатия.” [Moreno, Z. T. (1987), стр. 343] То е чувство за- и признаване на релността на другия – едновременно взаимно преживяно, реципрочно и свързващо. За разлика от Роджърс, Морено настоява, че при теле всеки запазва своята гледна точка – тя просто не може да бъде “оставена настрана” – но при все това, то е отвъд проекциите. Разбира се, когато човек е нестабилен психически, неговите възприятия за себе си и за другите могат да са “непълни”; но е възможно е да има и “чисти и взаимно потвърдени” възприятия, които настъпват в резултат на позитивното теле. Именно то е отговорно за взаимността между хората, за междуличностната и груповата кохезия.
СОЦИАЛЕН АТОМ
Като цяло, Морено разглежда човека като социално същество, което развива своята идентичност чрез взаимодействията си с индивидите около себе си. Затова, според него обществото е съставено от единици, които от своя страна се състоят от всеки един индивид и истински значимите хора в неговия живот. Морено нарича тази най-малка единица в строежа на обществото социален атом.
Понятието социален атом получава много различни дефиниции в работите на Морено и на теоретиците на психодрамата след него. Едно от по-кратките му определения гласи: “комплекс от всички значими фигури, реални или измислени, минали или настоящи, които се отнасят до психологическите преживявания на индивида”. [Moreno, Z. T. (1987)]
Зерка Морено предлага седем различни определения на социалния атом, най-важните от които са: “сумата от междуличностни структури, произтичащи от изборите и отхвърлянията, центрирани около даден индивид” и “най-малкото ядро от индивиди в социалната вселена, които са емоционално обвързани”. [Moreno, Z. T. (1987), стр. 354] Казано по друг начин, всеки социален атом е съставен от множество “теле” структури; от своя страна отделните социални атоми се свързват и помежду си чрез такива структури, образувайки т.нар. социални мрежи.
Социалният атом се изменя непрекъснато – той е динамична конструкция. В неговите рамки могат да са налице множество нарушения на баланса – например при “свиването” му с възрастта, при доминиране на полово еднозначни роли и т.н. Основна задача пред груповата интервенция и работа със социалния атом е търсенето на баланс, хомеостаза в социалния атом – или т.н. социостаза.
Морено предлага оригинален метод за моделиране и измерване на динамиката на социалния атом, както и на социалните мрежи. Този метод той нарича социометрия.
Мален Маленов
06.02.2003
ЛИТЕРАТУРА:
– Морено, Дж. Л. (1994) Основи на психодрамата, “Отворено общество”
– Роджерс, К. (1975) Емпатия, [във: Вилнюс, Гиппенрейтер (ред.) “Психология эмоции”]
– Blatner, A. (1988) Acting-In. Practical Applications of Psychodramatic Methods, NY
– Laplanche, J, Pontalis, J.-B. (1967) Vocabulaire de la Psychanalyse, Presses Uhniversitaires de France
– Moreno, J. L. (1946) Psychodrama, vol. 1, Beacon, NY: Beacon House
– Moreno, Z. T. (1987) Psychodrama, Role Theory, and the Concept of the Social Atom, [в: Zeig, J. (ред.) The Evolution of Psychotherapy, NY]