ИНТЕРВЮ С Д-Р ЙОРГ БУРМАЙСТЕР, ШВЕЙЦАРИЯ

“Преносът” към психодрамата 
Диалог в привидно невъзможни обстоятелства
Груповата психотерапия като междукултурен катализатор
България, разделението и образът на Морено
Песимистът и оптимистът: предсказания за психодрамата
Четирите умения на съвършения лидер

Повече за Лятната академия в Гранада можете да научите от нейния уебсайт www.granada-academy.org.

ММ: Както обикновено, моят първи въпрос касае Вашия личен досег с психодрамата; той е: Защо психодрама? Как Как се случи така, че да попаднете в психодрамата и какво означава тя за Вас?

ЙБ: Всъщност, аз попаднах в психодрамата по случайност. И бих могъл да кажа същото, което веднъж ми каза Ан-Анселен Шютценберже: “Младежо, не аз избрах психодрамата – психодрамата избра мен!”. А начинът, по който психодрамата ме избра беше следният: По онова време аз исках да започна юнгианската си анализа, но за момента нямаше такава възможност. Тогава чух за подход, който се базира на театъра и играенето и тъй като от много години вече имах интерес към театъра и изкуството, ми се прииска да науча повече. А се случи така, че още в първата сесия, в която попаднах, се запознах с Гретел Лойц – тази прекрасна жена, която по-късно започнах толкова много да ценя и обичам. Любопитното е, че всъщност тя много напомня на майка ми – и то не само заради моя пренос, но и защото тя действително изглежда като нея. А и споделя с нея много от нежността и уменията, които винаги съм обичал. Така че, по начина, по който обичах майка си, аз заобичах и нея. И макар след това да започнах юнгианска анализа и други тренинги, аз винаги съм поддържал жива връзката си с психодрамата.

За мен най-значимите идеи в психодрамата са концепциите за срещата, за спонтанността и за креативното решаване на проблеми. Тъй като тя използва много техники на представителната символика, тя е полезно и много ефективно допълнение към другите форми на терапия като психоанализата или когнитивно-поведенческата терапия, в които също съм обучаван, така че мога да съдя за това от собствения си опит.

Като психиатър и вице-президент на частна клиника в Швейцария, аз прилагам психодрамата в клинични условия, но не с всеки и не във всяка ситуация. Да се държи сметка за съвместимостта на техниката, ситуацията и клиента е едно от ключовите условия за дефиниране на ефективността в психотерапията.

ММ: За петте години на своето съществуване, Лятната академия в Гранада вече е изградила свой собствен профил: да събира на това толкова романтично място хора с различен професионален опит, идващи от различни култури. Какъв беше Вашият мотив да я създадете и какво беше развитието, което претърпя?

ЙБ: Сега, когато организирам тази академия за пети път, вече мога да кажа, че тя се е превърнала в една наистина международна конференция.В началото, болшинството от участниците бяха от немско-говорящи държави и имаше съвсем малко от други страни. Тогава мечтата ми беше да изградя общност, базирана на различни култури – една група, която е в състояние да осъществи и поддържа истинска среща. Това е и причината, поради която винаги ми се иска да контролирам броя на участниците и, що се отнася до мен, максимумът винаги ще бъде петдесет. Мечтата ми е да можем да изградим нашия диалог и нашата среща върху разбирането на всеки един за смисъла на неговата собствена култура. Защото, за да можем да изясним за себе си значението на нашата собствена култура, ние неизбежно трябва да се сблъскаме с други култури. Но това също така означава да отворим съзнанието си за хоризонтите на други култури. А за мен ключови компетентности в това отношение са базово доверие и толерантност към разликите. Но също така, доколкото не е възможно да се преодолеят всички ограничения на процеса, в който се срещаме, бих добавил и една трета компетентност: търпението. Понякога ние се нуждаем от много търпение за да удържим и понесем тези ограничения.

И въпреки всичко (а това е нещо, което понякога ми изглежда направо като чудо) винаги се случва така, че в последния ден на академията, след много борби, неразбирателства, конфликти и много агресивни, отчасти деструктивни фантазии, всички групи започват да си изграждат нещо като съвместно виждане за бъдещето: виждане, изпълнено с надежда и разбиране. И за мен лично това винаги е източник на нова надежда по отношение на собствената ми работа и собствения ми живот. Така че аз съм много благодарен на всички, които поеха риска и се осмелиха да дойдат. Защото невинаги е лесно да го направиш.

Друг важен аспект е, че на мен много ми се иска да отворя тази академия не само за експертите, но и за студенти, защото чувствам, че обменът между поколенията също е много важен и е условие за бъдещото развитие на нашето общество.

ММ: Вече зададох този въпрос на Кристер Сандал и на Хосе Фонсека, но ме интересува също така и Вашето мнение: когато вниманието ни е заето от теми, които са от културален порядък – да речем междукултурен обмен, културна идентичност, мултикултурално общество – каква е нашата действителна роля? Каква е позицията на един групов терапевт, който разпитва културата: на дистанциран наблюдател, на индивид, който се опитва да разбере или на учен, който се опитва да обясни…?

ЙБ: Бих казал, че имаме различни роли в този процес, аз поне мога да се сетя за няколко. Най-малкото, аз наистина вярвам, че у всяко човешко същество има заложен потенциал да помага на другите – т.е. не само експертите са в състояние да помагат. Така че ние вероятно бихме могли да катализираме много от тези скрити таланти или компетентности и така да помогнем на хората да развият своите собствени умения да помагат. Затова за мен нашата роля би могла да бъде да станем медиатор или катализатор в този процес. Този тренинг например сам по себе си ще работи на много други нива дори след като участниците се завърнат у дома в своите страни. (А между другото аз много се радвам, че имаме участници от толкова много различни места: от Австралия, от Африка и също от други континенти като Южна Америка, Европа…) Чувствам, че тази общност тук представлява истинската глобална общност и затова нашата роля би могла да бъде да подпомагаме срещите с други култури като разкриваме тези вродени заложби и катализираме междукултурните процеси, които са ни нужни. Казано на психодраматичен език, необходимо е да приложим една размяна на ролите на всички възможни равнища и това е единственият начин, по който можем да започнем да разбираме и да действаме адекватно.

Но ние трябва да държим сметка и за влиянието на често пъти травматичното минало, което стои между различните култури и което ограничава възможността за среща и спонтанността. Затова и другото основно предизвикателство пред междукултурните процеси е процесът на изграждане на доверие чрез взаимно признаване на различията и търсене на споделените цели, интереси и ценности. В това отношение, психодраматичният подход е само една от многото възможности да се организира въпросния процес. Затова и на мен толкова много ми се иска да споделяме тази академия с аналитично-, групово-динамично- и когнитивно-поведенчески ориентирани колеги, от които също можем да научим много неща.

Като последна точка бих искал да включа и социалния и икономическия аспект. Дори в рамките на една и съща култура винаги са налице различни субкултури. Така че на мен много би ми се искало да трансформираме опита, който получаваме тук също и в опит вътре в самата общност; да развием нещо като споделена компетентност, чрез която, в нашето ежедневие, да можем да общуваме помежду си в различните суб-култури. Защото чувствам, че в наши дни отхвърлянето е един от най-значимите конфликти, а отказът да се интегрира е една от основните причини за насилието и междукултурната агресия.

ММ: Вие сте един от първите, които идват за да въведат психодрамата в България. С оглед на това бих искал да Ви помоля за съвет: моето впечатление е, че дори в тази малка общност от хора, които се занимават с психодрама в България е налице толкова силна тенденция към разделение и създаване на фракции. Вие самият, като човек с непосредствени впечатления от процеса, какво бихте препоръчал, как да се оправяме с това?

ЙБ: Разбира се, човек би могъл да каже и че това е естествено развитие на нещата, защото всеки нов проект, всяка нова идея с времето има тенденция към усложняване и разклоняване, като различните разклонения често могат да станат независими едно от друго. Но това, в което вярвам (и аз мога да дам пример за това) е, че ако вие имате обща основа или общи цели, винаги можете да откриете и нещо, което споделяте. И ако се обърнете към онова, което споделяте – което значи: към нещата, които наистина са общи и от които наистина всички вие имате полза – това би могло да бъде един начин да се преодолее поне отчасти пълното сепариране на различните групи.

А примерът, който мога да дам за това е: помня, че веднъж имах група, в която имаше много противопоставяния и много силен конфликт между много от членовете. Но в един даден момент на мен ми хрумна да поставя снимка на Морено в центъра на групата. Тогава изведнъж цялата група стана тиха и замислена и след малко те започнаха да споделят. И това действително беше като магия! Но според мен понякога ние можем да предизвикаме тази магия сами ако наистина насочим вниманието си върху това, което споделяме, а не толкова върху това, което ни различава един от друг.

ММ: Това от опита Ви в България ли беше?

ЙБ: Не, това беше една друга група от моя опит, не от България. Ако се придържам към опита си в България, аз работих там няколко години и, разбира се, си спомням ситуацията – поне такава каквато беше тогава… Веднъж направих едно упражнение с група от много хора; те трябваше да посочат какво е за тях “най-страшното табу, което трябва да преодолеят”. И в общия случай най-страшното табу беше табуто на съревнованието, на съперничеството. Така че, предполагам, онова, което прави сътрудничеството толкова трудно, е именно това съревнование и съперничество – което, разбира се, съществува също и в други страни и е по някакъв начин естествено явление, защото се налага да работите със същите хора, с които сте обучавани и т.н.

Знам, че това е нещо, което не може да се преодолее лесно, но ако например видите дали нямате общи тренингови стандарти, някои споделени идеи или общо публично пространство, където да популяризирате дейността си (има много средства, които можете да използвате за това), сигурен съм, че това би бил добър начин да се преодолее разделението.

ММ: Ако вземете предвид от една страна историческото развитие на психодрамата до момента и от друга – Мореновия завет, че тя трябва да намира все по-широко и по-широко приложение, така че в крайна сметка да може да лекува обществото като цяло, как си представяте развитието на психодрамата, да кажем, през 2100 година?

ЙБ: Хм, това е интересен въпрос… Аз не съм много добър предсказател, но бих казал, че, както винаги става в живота, имам две фантазии: една лоша и една добра. Както знаете, психотерапията като професия е доста млада – тя идва на бял свят едва с Фройд, ако вземете него за отправна точка; и се появява като наследник на различни спиритуални и други ритуали за духовна помощ. И предполагам, че тя по някакъв начин е застрашена, защото не се разглежда като медицинска, травматологична професия; понякога даже се изказват съмнения в нейната психологическа или дори научна, в собствения смисъл на думата, валидност. Заради всичко това, “лошата” фантазия би била, че психотерапията в нейния съвременен вид ще изчезне и нуждата от духовно и психологическо здраве ще бъде посрещана с други средства – като например интернет и информационните програми (защото знаете, че информацията е ключов елемент на всяка добра психотерапия).

Не казвам, че вероятността това да стане е много висока, но ние трябва да си даваме сметка, че сме застрашени или най-малкото, в риск. Така че ако ме питате за еволюцията след 100 години аз лесно бих могъл да си представя като най-лош сценарий че вече няма да е възможно да се практикува никакъв вид психотерапия, не само психодрама. Но със сигурност в такъв случай тя ще бъде заменена от други пътища за помощ.

Толкова за лошата фантазия. А “добрата” фантазия би била, че ще стане възможно между различните школи да се изгради добър общ процес на селекция, така че ще е ясно от кой метод би имал най-голяма полза определен клиент в определена ситуация. И аз съм убеден, че в този случай психодрамата ще бъде една от ключовите компетентности защото тя притежава някои присъщи само на нея, специални качества. Това ще е така дори и името й да се промени, дори и да бъде интегрирана в други подходи – защото не съм съвсем сигурен, че психодрамата ще е достатъчно силна да оцелее сама за себе си във вида, в който е: без добре документирана изследователска област и без добре систематизирана теория. Може би вие като по-младо поколение ще опитате да преодолеете тези слаби места, много бих се радвал ако го направите.

ММ: Според Вас какво трябва да е най-важното лично качество или умение на един психодраматист?

ЙБ: Бих казал, че най-важните умения или лични качества на психодрама-терапевта трябва да бъдат от една страна добър баланс между самоувереност и себекритичност, от друга – добър баланс между емпатия и способност да се отстояват собствените граници и от трета – добър баланс между логичната или рационалната нагласа и емоционалната или духовната нагласа. Бих казал, че психотерапията може да се насочи към тялото, към сърцето, към разума и към душата. Ако ти като психодраматист си в състояние да работиш на тези четири нива, за мен ти си идеален!

Също така е много важно да можеш да приемаш критицизъм и да признаваш открито грешките си. Много от нас не са в състояние да го правят. За мен да признаваш и показваш неуспехите или грешките си по същия начин, по който и добре-свършената работа, винаги е било признак на компетентност. Това е.

ММ: Благодаря!